Блогът на г-н Латунов

Сигурен съм, че всички сте имали такива моменти: Правилото "най-простото нещо в живота е усложняването му" е било в пълният си блясък - партито върви, ти си с индивида, който все така харесваш и той ти отговаря подобаващо на това, нощта е ваша. Но изведнъж, всичко това се обръща наопаки - купонът замира, любимата проявява повече интерес към картината на стената от теб, а главата ти е толкова оплетена в мисли, напоени с алкохол, че не знаеш какво става и защо точно на теб. Тук драги читатели сте изправени пред 2 възможности: 1) Откажете се, очевидно няма смисъл; 2) Борете се до последната капка надежда в сърцето Ви; Познахте ли правилният отговор? Не, защото няма такъв. Животът не е нещо, което може да се реши с алгоритми или да се живее по наръчник (защото тогава няма да е твоят живот) - Животът ти дава възможноста да направиш нещо, за което ще съжеляваш или да не направиш нещо, за което отново ще съжеляваш. Естествено, имаше онзи момент, в който всичко изглеждаше толкова прекрасно и идеално, но в Живота, приятните мигове са едва 10%.
И ето ме отново на този кръстопът, опрашен, изпотен, с източени от Живота сили, но с плам надежда в сърцето, чудещ се накъде да поеме и дали това е бил правилният път, защото тези пътища нямат възможност за каране на задна...

И един последен съвет - живейте така, че да не съжелявате за нито един избор, защото, когато вяраваш, че това, което вършиш е правилно, то ТИ, драги ми читателю живееш живота.

• swords.: ne znam kakvo se vurti v tvoqta galva kato q 4ue6
• swords.: kakvo se vurti? :3
• Нана: mm ne znam nishtu
• Нана: ;d
• Нана: v tvoqta
• swords.: ve4er,
• swords.: lunata e pulna
• swords.: zvezdite edvam preblqsvat
• swords.: no moje6 da vidi6 otrajenieto im v o4ite na liubimata
• swords.: tancuvaiki bavno
• swords.: otneseni v misli i pogledi
• Нана: mm hubavo zvuchi
  

• 
  

Labels: време , зима , латунов , лято , хипокрит Лято - ставаш по обяд, умираш от жега, забравил си вратата отворена и комарите са използвали лицето ти за шведска маса. Проклинаш деня още от момента, в който си вдигнеш главата от възглавницата. 14:00 часа - НЕ СЕ ПРАВИ НИЩО. Топлината е толкова непоносима, че единственото, което искаш да направиш, е да отпиеш няколко глътки студена вода и да се молиш да стане вечер. 17:30 - О ГОСПОДИ НЯМА ЛИ ДА СТАНЕ ВЕЧЕР?!
20:00 - Вече е хладно и можеш да излезеш навън и да се насладиш на аромата на развалени хранителни продукти и микроорганизми от съседния контейнер, разлагащи се сравнително бързо, благодарение на онази огромна топка пръдни наречена Слънцето. Вървейки по пътя, ритайки боклуци за да си направиш път, съзираш трупът на наскоро умряло куче - не, то не е било бито с камъни, умряло е от дехидратация - един от по-големите проблеми в това забравено от Бога време.

Но през зимата нещата са други...
Ставаш в доста ранния обед с мисълта за една чаша чай и козунак :3. Излизайки навън, всичко е прекрасно - кошовете, които до сега са били пълни с разбита техника и помията на дъртата съседка, сега са разкошни възвишения, покрити с чист, пухкав сняг. Трупът на кучето, разлагащ се от край време е замръзнал и в съответствие е спрял да мирише. Но и визуалната част се е подобрила - вече не се налага да гледаш разлагащата му кожа върху вече пожълтяващите кости - вместо това виждаш просто бял, девствен сняг...

Ах време на хипокритиката, колко много те обичам... I just wanted to introduce you to some underrated photographers/artsist:

Zelma1 (mila) from DeviantART:
http://zelma1.deviantart.com/gallery/





Kuikning from DeviantART:

http://kuikning.deviantart.com/gallery


Another one


~Bacemono's manga styled drawings

~Bozar88's insane collection of 3d works, crafts and stunning photography

That's it for now - if you have any other suggestions I will be glad to hear them. Сигурен съм, че на всеки му се е случвало - да бъде привързан към нещо (някого), да го цени дълбоко, но то да изчезне. Любим, близък, роднина, ценен предмет със сантиментална стойност. Но какво правим, когато то изчезне? Депресия? Тъга? Отчаяние? Минавал съм през всичко това, но то не помага...Някои казват, че е добре, просто да се поплаче, ей така. Защо? Ще ти помогне ли да си го върнеш? Ще оправи ли белята, която се е сътворила? Вярно, някои твърдят, че това помага, но не забравяите, че на този свят има както нормални, така и акалофили, както хетеросексуални, така и хомо. За мен решението е само едно - трябва да се изправиш и да го преодолееш, защото не всеки път забунето може да се намери... Да успееш да намериш в себе си силата да се изправиш срещу всичко и да го превземеш със замах, защото това няма да изчезне, ако остане в паметта ти...

Светът не е нито лошо нито добро място - хората определят света с поведенията си. Нека се държим достойно.
Ден 62-ри. 08:32. Бутилката с кислород все още имаше над 10%. Аларамата го събуди. Въздухът в стаята носеше тежкия аромат на въглероден диоксид и риба тон. Провери във шкафчето. Още 5 активни въглена – още 2 седмици филтрация. Трябваше да намери още... Нямаше никакво време за губене – Слънцето щеше да започне да напича все по-силно. Обу си панталоните, с които ходи от както помни първата съкрушителна вълна и нахлузи тениска, току що преминала през дезинфекция – строго задължителен процес. Провери си газовата маска – активният въглен все още вършеше работа. След рязко опипване, отвори второто чекмедже. Пистолетът му беше вътре. Внимателно, но бързо, спусна пълнителя и преброи патроните – 8. Достатъчно. Замалко да забрави шишенцето с белина – 50 мл. Бяха задължителната минимална доза за носене. Пусна шишенцето в долния ляв джоб на омазнения и оцапан панталон. Преди да премине към херметизиращата камера, той вдигна защитните плочи на стъклата – обичаше да гледа пречупващите се от дупките на сградите лъчи – успокояваха го, даваха му надежда, че някой ден всичко това ще свърши и ще може отново да си живее като по старо му.
    Излизането от бункера винаги беше неприятно. Можеби някога щеше да му свикне, но не и днес. Вратите зад него се затвориха. Камерата започна да се пълни с тежкия и горещ въздух от другата страна. Дори и през маската вонята на изгоряла кожа и прах се усещаше сякаш е точно под носа му. Херматизацията завърши. Вратите пред него се отваряха бавно, но сигурно, пропускайки светлина, която се лееше върху лицете му с безпощадна ярост.
След като излезна и си адаптира очите към силната светлина, той провери капаните и алармите – нищо. Това го успокои. Запъти се към гаража – по стълбите, през квадратчето, което някога беше градинка и вдясно. Парапетът на стълбите беше разрушен – от това, което беше останало от него, стърчаха раждясали железа и парцал, наподобяващ развяващо се знаме. Калта в "градинката" беше се напукала, изсъхнала, наподобяваща дъното на пресъхнал воден басейн. По нея имаше останало само пепел и боклуци, а беше така добре поддържана градинка...жалко. Вратата на гараже едвам се крепеше на полу-ръждясалите панти. Изглеждаше сякаш беше от дъб, но димът от пожарите я беше окъдил до непознанство. Единственото нещо, което се различаваше беше отворът за ключа – чиста нераждавейка. Той отключи и влезна – миризмата вътре беше носталгична. Напомни му за безгрижните години, които бе прекарал като дете, играеки на криеница и настъпи другарче, напомни му за дните в които го използва за скривалище, в което да може да прекара момент с любимата си, напомни му за човечеството.
Той се приближи към нещо дълго, покрито с бях чаршаф. След като захвърли на страна чаршафа, пред него се разкри мотор – не беше известно каква марка или колко мощен беше, защото, когато го намери боята му и по-точно емблемата му беше притрита до неразпознаваемост. След малко ровене из архивите на града, той откри, че моторът на който вече е горд собственик е MZ RT 125. Очакваше се външният му вид да не му говори много – тези зверове са били пройзвеждани преди той да се роди и са загубили популяр-ността си с времето. След като го разклати за да се убеди, че слагането на бензин не е било просто някой приятен сън, той го запали и тръгна към центъра на града – трябваше да намери още храна...

~2 част~

Острие с което живях, острие с което сега умирам, послужи правословно един последен път, потърси едно последно сърце обковано в зло, открадни един последен живот изпълнен с болка, режи смело приятелю след което - довиждане.

-Sir Orin Neville Smythe Labels: влог , невидима публика , себеотражение , срив на контекста , latunov Днес мисля да ви запозная с малко от дигиталната етнография (наука за поведението) на Youtube и ще се спра с по-голямо внимание на влогърите (видео блогърите).
Докато на обикновения блогър му са нужни само клавиатура и (не е задължителна) мишка, при влогърите към тази апаратура се добавят камера и микрофон, но нека разгледаме камерата. Нека се замислим за малко...всеки път когато говорим на камерата (не, не е грешка) ние говорим в неизвестното. В такива ситуации се наблюдава феномена невидима публика. Този феномен е асинхроничен (не знаете кога ще бъде видян/кога ще получите отговор). Тъй като не знаете в какъв контекст ще попадне видеото ви (може да получите интересен ремикс на видеото си) контекстът на видеото се увеличава, но това води до другият феномен при влогването/правенето на видео - срив на контекста. Когато аз започнах да влогвам за пръв път, поглеждайки в камерата, усетих празнотата на това, да не знаеш с кого разговаряш. Точно това прави и създаването на новата "маска" с която ще се покажеш пред това ново общество толкова трудно за създаване, тъй като имаш чувството, че всички те гледат, а всъщност няма никой пред теб. Според Чарълз Куули (дано не съм го объркал) и идеята му за виждането за себе си през пречупено стъкло, човек познава себе си чрез това как възприема възприятие на другите за себе си. Но понеже няма никой срещу теб ти отразяваш най-чистата и най-искрената форма на твоят ид (себеотражение).

ИЗВОД: За да си влогър е нужно нещо повече от добра граматика и лиричен финес - нужна е смелост - смелост да се изправиш пред камерата без да се страхуваш от отсъждането на другите относно теб, тъй като влогването е отражение на себе си по начин, който рядко би показал дори и пред най-добрият си приятел.

Допълнителна информация: re-cog recognition - play from 3:10

Забавен цитат: "Some of the comments on YouTube make you weep for the future of humanity just for spelling alone, never mind the obscenity and the naked hatred."

-Lev Grossman (Time magazine, Dec 13th 2006)

Той остана след всички, самичък до останалата от огъня тлеещата жар, замислен. Отново му се въртеше онази песен в главата – бавна, мека, но все така дълбока. Природната картина около него беше наистина забележителна, но той не ѝ обръщаше внимание – беше се съсредоточил в жарта, в игривата жар, жар приличаща на стотици малки светулки, светещи, загасващи, в перфектна хармония. Беше хладно, но той не го усещаше. Миризмата на пушека беше опияняваща. Продължителното заглеждане във все още тлеещата жар го накара да изгуби и малкото останало полезрение. Мелодията... текстът... все така задълбочаващи мисълта. Погледна малко над нивото на полезрението си – Луната прекарваше нежните си лъчи през величествените корони на дърветата. Луната беше единственият източник на светлина. Пушекът играеше плавно и елегантно през лъчите ѝ. Кривеше се във форми от животни до любим човек. Той ги наблюдаваше замечтано, носталгично, с очи изпълнени със спомени. Виждаше моменти на радост, моменти на тъга – виждаше места, за които само е чел и мечтал да иде. Видя образа на любимата си – все така красива, развяваща буйните си черни косѝ, усмихвайки му се нежно. Той протегна ръка, но не успя да я докосне – пушекът се разсея. Усети го – усети самотата и тъгата от спомена. Отново се загледа към огъня – този път по-сънливо, с полу-отворени очи. Светулките играеха все по-бързо. Той заспа, а жарта се възпламени и огънят отново заигра...

~Песента~

12 Юли, година 20ХХ

Температурата на сянка отново е 42.3 градуса. Все повече и повече растителност замира, ограничавайки кислородните ни запаси на 9,000 за възрастен и 4,750 за дете. Нивото на световният океан продължава да се качва (така е от последните 5 години), достигайки покраинините на Българово. Запасите ни от храна намалят в стабилна прогресия – остават около 25% зърно и 13% фураж за добитъка. Зеленчуците и плодовете са негодни за ядене – единственното им моментно свойство е пречистване на въздуха. Не е валяло от 4 месеца – надеждите ни за още питейна вода постоянно затихват. Единственият ни източник на сладка вода и енергия започва да пресъхва. Из развалините са намерени сметало и нотен учебник – крайно добри находки. От озоновият слой не е останало много – преблизителната му големина е с размерите на Германия и Австрия. Слънцето засилва радиацията си с оше 0.089%. Транспорт към столицата се очаква да мине след 3 дни (освен ако отново не е възпрепядстван от бандити, търсещи вода и храна). Лекарствата свършиха преди 2 седмици, а главнокомандващите "не могат" да ни отпуснат още. Трима души починаха от това; Изкуствените бели клетки поддаваха под натиска на вирус CHJ-073 разпространяващ се все по-бързо, мутирайки, адаптирайки се към извънредните условия, вземайки животи за да може да оцелее той. Нито една от религиите не предсказа подобно нещо. Нито една от тях не е споменавала за живот по-труден от Ада. Нито една не е предвиждала създаването на машини за забавяне на пулса с цел изразходването на по-малко кислород...


Ако това ви се струва като част от някаква странна пост-апокалиптична книга, то трябва да се огледате и да видите страховитата възможност от всичко това – ние не пазим природата, ние не гледаме напред в бъдещето, ние сме тези, които обричаме бъдещото и бъдещите поколения на такава ужасна съдба, затова НИЕ сме тези, които трябва да се спрем и да вземем необходимите мерки за да може по-горе изписания текст никога да не се случи.

Labels: science pwnage хъ-хъ-хъ хъхъхъ....
Вечерта беше добра.
Докато говорех с моят добър приятел и колега dr. Alu си припомних нещо важно - не търси лошото във всеки изминал час - търси доброто във всеки малък миг. Първоначално мнението ми за вечерта беше по-различно - исках да повърна, препикая и дефекирам на душата на проклетата сграда. Нека обясня...започна още в 18:00 пред клуб "Шок" (едно време беше Планета Пайнер) - блъсканицата пред входа продължи половин час, охраната те претърсва не толкова за оръжие, колкото за патрончета алкохол (представи си да вземеш па да не си купиш от тях с 300% надценка - та то си е грях), музиката беше компилация от всички мазни хитове на Планета Пайнер от близките 10 години, размазващи хаУз пйесньъ и страшният DJ Хасан Pedro (както при всеки друг dj върви по формулата DJ + INSERT NAME HERE + Pedro/Fly/Dance/Boom/etc.), който успя да ги смеси в най-голямата шитня след 2 girls 1 cup. It sucked more than a whore with a vacuum cleaner.
Примирявайки се със всичко това решаваш да седнеш и да 'изчезнеш' мислено от това място и да се забиеш на концерта на някоя любима група - не можеш. Мрачните колони на смъртта ти промиват бавно и болезнено мозъка, убивайки клетка след клетка...dragging thee to the pits of hell. Добре, че намерих лист и химикал на масата...и какво да правя с тях? Ами да! Формула за пресмятане на количеството чист никотин в помещението: [формулата]. Но това не продължи дълго (все пак човек е щастлив само 10% от живота си).
За щастие ми бяха поверили полу-професионален фотоапарат - той ми беше надеждата за малко релакс и комфорт в това място, но уви не всичко излиза "по сметка" - всеки пети идиот ме спираше и караше да го снимам, а измежду тях се оказа, че има и хора, които просто искаха да ме "усетят" (не спирайки да ме стиска за бицепса за около минута, обяснявайки ми някви шитни). Очевидно така нямаше да я бъде, затова се насочих към друго - светещи гривни. Трябваше да има за всеки, но не са изчислили фактора "наглост"...както и да е, събрах няколко и успях да си сглобя второ сърце (понеже не исках моето да се корумпира). Но нали всяко действие си има иронично противодействие -_- ... щях да се натровя с течността от светещото ми сърце.
Labels: гей смърт дефекиране [11:09:07 PM] swords.: [22:54:04] Milabg: why when 2 chicks make out its ok, and when 2 guys do it its EEEEEK!
[11:09:08 PM] swords.: true
[11:09:31 PM] Milabg: ama za6to
[11:10:15 PM] swords.: елементарно е.
[11:10:48 PM] swords.: жените са на тази планета само за 1 цел - продължаване на рода.
[11:11:10 PM] swords.: те са слаби и търсят утеха в себе си
[11:11:16 PM] swords.: или други наподобяващи
[11:11:40 PM] swords.: мъжете са силните, тези на които не им трябват такива екстри.
[11:11:52 PM] swords.: наличието на нещо подобно е признак
[11:12:19 PM] swords.: за слабост и нежелание да се справи с длъностите на истинския мъж.
[11:12:58 PM] swords.: такива мъже трябва да бъдат горени на клада, но преди това да бъдат използвани за контейнери за дефекиране.Амин. Има дете и то спи в канала
Не си затваряй очите - тя се вижда лесно
Тя не е твое дете
Тя е винаги чуждо
И тези, които изоставиш
те остават при мен.

И ЗНАЙ - ЩЕ Я ПРОНИЗВАМ КАТО НОЖ
ОСТАВИ Я ДА СЕ ГЪРЧИ ДЕН СЛЕД ДЕН СЛЕД ДЕН ОТ КРАТКИЯТ ЖИВОТ С мен.

Слушай сега внимателно и чуй как съм го планирал
Моля те нека ти кажа как ще бъде

Тя ще усеща болката, но няма да я разбира
Ще мисли, че това е съдбата й,
Но ние ще знаем, че съм аз.

И ЗНАЙ - ЩЕ Я ПРОНИЗВАМ КАТО НОЖ
ОСТАВИ Я ДА СЕ ГЪРЧИ ДЕН СЛЕД ДЕН СЛЕД ДЕН ОТ КРАТКИЯТ ЖИВОТ
С МЕН.

Та нека разбера
Ясен ли бях
Че ще усиля всеки разрез и всяка рана и всяка сълза от деството

Ще събера всяка нейна коричка
Осакатявам ръка
Бутам пръст във всяка рана, която направя
Кажи ми сега
Разбираш ли?
Разбираш ли
Разбираш ли?
Разбираш ли

И ЗНАЙ - ЩЕ Я ПРОНИЗВАМ КАТО НОЖ
ОСТАВИ Я ДА СЕ ГЪРЧИ ДЕН СЛЕД ДЕН СЛЕД ДЕН ОТ КРАТКИЯТ ЖИВОТ
С МЕН.

[Ако Бетовен му отпусне последната си музикална творба, тогава Мефистофелес ще се откаже от всичките си закани за детето, необратимо премахвайки всичките си зли създания и себе си от детето за вечни времена.]

[Бетовен веднага се обръща на другата страна, решен да даде последно "не". Но преди думите да излезнат от устните му, той пак поглежда през прозореца. Той се опитва да се обеди, че детето не значи нищо за него, особено сравнено с Десетата Симфония, но с всяка отричаща детето дума, тя се задълбава все по-надълбоко в душата му.]

ОК, ето нещо старо, което мисля, че заслужава да излезне на бял свят.

Dr.Stein - yours trvly
ShikimaNeko - LAdy Helena
takedowned - Emo-san
TheGreatUnwashed - Tod'r

Dr.Stein: Е защо да не BUTTSEX мъртви чалгари? Нима не заслужават гавра с труповете им? Замисли се мила госпожице кое е най-доброто за бързото изгниване на телата им
ShikimaNeko: чалгофил некроман :Д
takedowned: аз бих BUTTSEX мъртви чалгарки any day of the week
ShikimaNeko: Метълите се гадни, мазни и миришат :/ ... и миришат
TheGreatUnwashed: Като гледам никой няма да се престраши за рейп :ohnoes: Ние сме гадни, мръсни метъли, по дяволите, айде стегнете се, БЕ!
ShikimaNeko: като гледам първо ги убиваме, а после рейп? гилдия на некрофилите ли станахме?
Dr.Stein: Предлагам да пуснем Лили Иванова и Милко Калайджиев. Те ще ги разсейват, докато ние се промъкнем зад тях и... (viking) (machinegun) (axe) (ninja) (buttsex)
takedowned: НЕ,това ще ги раздразни и ще са агресивни и може да не успеем имайки предвид числовия превес на врага. Предлагам вместо това да им пуснем Лепа Брена и да ги изколим докато сме с protective gear (каски,слушалки в ушите, противогази и наколенки на доктор Ливайн) НЕ,това ще ги раздразни и ще са агресивни и може да не успеем имайки предвид числовия превес на врага. Предлагам вместо това да им пуснем Лепа Брена и да ги изколим докато сме с protective gear (каски,слушалки в ушите, противогази и наколенки на доктор Ливайн)
ShikimaNeko: ..илииии Кийп оф Калесин (love)
ShikimaNeko: Ще им пуснем Диму Боргир и като паднат ще ги рейпваме до припадък
Dr.Stein: ОК, как да нападнем главният щаб на impulse? някакви идеи?


Последният въпрос важи и за вас. Как да нападенм ImPuLsE_HQ??

http://www.youtube.com/user/ilatunov

Не мога да кажа че е нещо особено. just me talking to a camera for 2-3 mins.
Надявам се все пак да кача малко view count-a :D