вторник, 20 юли 2010 г.

Ден 62-ри. 08:32. Бутилката с кислород все още имаше над 10%. Аларамата го събуди. Въздухът в стаята носеше тежкия аромат на въглероден диоксид и риба тон. Провери във шкафчето. Още 5 активни въглена – още 2 седмици филтрация. Трябваше да намери още... Нямаше никакво време за губене – Слънцето щеше да започне да напича все по-силно. Обу си панталоните, с които ходи от както помни първата съкрушителна вълна и нахлузи тениска, току що преминала през дезинфекция – строго задължителен процес. Провери си газовата маска – активният въглен все още вършеше работа. След рязко опипване, отвори второто чекмедже. Пистолетът му беше вътре. Внимателно, но бързо, спусна пълнителя и преброи патроните – 8. Достатъчно. Замалко да забрави шишенцето с белина – 50 мл. Бяха задължителната минимална доза за носене. Пусна шишенцето в долния ляв джоб на омазнения и оцапан панталон. Преди да премине към херметизиращата камера, той вдигна защитните плочи на стъклата – обичаше да гледа пречупващите се от дупките на сградите лъчи – успокояваха го, даваха му надежда, че някой ден всичко това ще свърши и ще може отново да си живее като по старо му.
    Излизането от бункера винаги беше неприятно. Можеби някога щеше да му свикне, но не и днес. Вратите зад него се затвориха. Камерата започна да се пълни с тежкия и горещ въздух от другата страна. Дори и през маската вонята на изгоряла кожа и прах се усещаше сякаш е точно под носа му. Херматизацията завърши. Вратите пред него се отваряха бавно, но сигурно, пропускайки светлина, която се лееше върху лицете му с безпощадна ярост.
След като излезна и си адаптира очите към силната светлина, той провери капаните и алармите – нищо. Това го успокои. Запъти се към гаража – по стълбите, през квадратчето, което някога беше градинка и вдясно. Парапетът на стълбите беше разрушен – от това, което беше останало от него, стърчаха раждясали железа и парцал, наподобяващ развяващо се знаме. Калта в "градинката" беше се напукала, изсъхнала, наподобяваща дъното на пресъхнал воден басейн. По нея имаше останало само пепел и боклуци, а беше така добре поддържана градинка...жалко. Вратата на гараже едвам се крепеше на полу-ръждясалите панти. Изглеждаше сякаш беше от дъб, но димът от пожарите я беше окъдил до непознанство. Единственото нещо, което се различаваше беше отворът за ключа – чиста нераждавейка. Той отключи и влезна – миризмата вътре беше носталгична. Напомни му за безгрижните години, които бе прекарал като дете, играеки на криеница и настъпи другарче, напомни му за дните в които го използва за скривалище, в което да може да прекара момент с любимата си, напомни му за човечеството.

Той се приближи към нещо дълго, покрито с бях чаршаф. След като захвърли на страна чаршафа, пред него се разкри мотор – не беше известно каква марка или колко мощен беше, защото, когато го намери боята му и по-точно емблемата му беше притрита до неразпознаваемост. След малко ровене из архивите на града, той откри, че моторът на който вече е горд собственик е MZ RT 125. Очакваше се външният му вид да не му говори много – тези зверове са били пройзвеждани преди той да се роди и са загубили популяр-ността си с времето. След като го разклати за да се убеди, че слагането на бензин не е било просто някой приятен сън, той го запали и тръгна към центъра на града – трябваше да намери още храна...

~2 част~

вторник, 13 юли 2010 г.
Острие с което живях, острие с което сега умирам, послужи правословно един последен път, потърси едно последно сърце обковано в зло, открадни един последен живот изпълнен с болка, режи смело приятелю след което - довиждане.
-Sir Orin Neville Smythe
събота, 3 юли 2010 г.
Labels: , , , , Днес мисля да ви запозная с малко от дигиталната етнография (наука за поведението) на Youtube и ще се спра с по-голямо внимание на влогърите (видео блогърите).
Докато на обикновения блогър му са нужни само клавиатура и (не е задължителна) мишка, при влогърите към тази апаратура се добавят камера и микрофон, но нека разгледаме камерата. Нека се замислим за малко...всеки път когато говорим на камерата (не, не е грешка) ние говорим в неизвестното. В такива ситуации се наблюдава феномена невидима публика. Този феномен е асинхроничен (не знаете кога ще бъде видян/кога ще получите отговор). Тъй като не знаете в какъв контекст ще попадне видеото ви (може да получите интересен ремикс на видеото си) контекстът на видеото се увеличава, но това води до другият феномен при влогването/правенето на видео - срив на контекста. Когато аз започнах да влогвам за пръв път, поглеждайки в камерата, усетих празнотата на това, да не знаеш с кого разговаряш. Точно това прави и създаването на новата "маска" с която ще се покажеш пред това ново общество толкова трудно за създаване, тъй като имаш чувството, че всички те гледат, а всъщност няма никой пред теб. Според Чарълз Куули (дано не съм го объркал) и идеята му за виждането за себе си през пречупено стъкло, човек познава себе си чрез това как възприема възприятие на другите за себе си. Но понеже няма никой срещу теб ти отразяваш най-чистата и най-искрената форма на твоят ид (себеотражение).

ИЗВОД: За да си влогър е нужно нещо повече от добра граматика и лиричен финес - нужна е смелост - смелост да се изправиш пред камерата без да се страхуваш от отсъждането на другите относно теб, тъй като влогването е отражение на себе си по начин, който рядко би показал дори и пред най-добрият си приятел.

Допълнителна информация: re-cog recognition - play from 3:10

Забавен цитат: "Some of the comments on YouTube make you weep for the future of humanity just for spelling alone, never mind the obscenity and the naked hatred."

-Lev Grossman (Time magazine, Dec 13th 2006)