вторник, 20 юли 2010 г.
Ден 62-ри. 08:32. Бутилката с кислород все още имаше над 10%. Аларамата го събуди. Въздухът в стаята носеше тежкия аромат на въглероден диоксид и риба тон. Провери във шкафчето. Още 5 активни въглена – още 2 седмици филтрация. Трябваше да намери още... Нямаше никакво време за губене – Слънцето щеше да започне да напича все по-силно. Обу си панталоните, с които ходи от както помни първата съкрушителна вълна и нахлузи тениска, току що преминала през дезинфекция – строго задължителен процес. Провери си газовата маска – активният въглен все още вършеше работа. След рязко опипване, отвори второто чекмедже. Пистолетът му беше вътре. Внимателно, но бързо, спусна пълнителя и преброи патроните – 8. Достатъчно. Замалко да забрави шишенцето с белина – 50 мл. Бяха задължителната минимална доза за носене. Пусна шишенцето в долния ляв джоб на омазнения и оцапан панталон. Преди да премине към херметизиращата камера, той вдигна защитните плочи на стъклата – обичаше да гледа пречупващите се от дупките на сградите лъчи – успокояваха го, даваха му надежда, че някой ден всичко това ще свърши и ще може отново да си живее като по старо му.
Излизането от бункера винаги беше неприятно. Можеби някога щеше да му свикне, но не и днес. Вратите зад него се затвориха. Камерата започна да се пълни с тежкия и горещ въздух от другата страна. Дори и през маската вонята на изгоряла кожа и прах се усещаше сякаш е точно под носа му. Херматизацията завърши. Вратите пред него се отваряха бавно, но сигурно, пропускайки светлина, която се лееше върху лицете му с безпощадна ярост.
След като излезна и си адаптира очите към силната светлина, той провери капаните и алармите – нищо. Това го успокои. Запъти се към гаража – по стълбите, през квадратчето, което някога беше градинка и вдясно. Парапетът на стълбите беше разрушен – от това, което беше останало от него, стърчаха раждясали железа и парцал, наподобяващ развяващо се знаме. Калта в "градинката" беше се напукала, изсъхнала, наподобяваща дъното на пресъхнал воден басейн. По нея имаше останало само пепел и боклуци, а беше така добре поддържана градинка...жалко. Вратата на гараже едвам се крепеше на полу-ръждясалите панти. Изглеждаше сякаш беше от дъб, но димът от пожарите я беше окъдил до непознанство. Единственото нещо, което се различаваше беше отворът за ключа – чиста нераждавейка. Той отключи и влезна – миризмата вътре беше носталгична. Напомни му за безгрижните години, които бе прекарал като дете, играеки на криеница и настъпи другарче, напомни му за дните в които го използва за скривалище, в което да може да прекара момент с любимата си, напомни му за човечеството.
Той се приближи към нещо дълго, покрито с бях чаршаф. След като захвърли на страна чаршафа, пред него се разкри мотор – не беше известно каква марка или колко мощен беше, защото, когато го намери боята му и по-точно емблемата му беше притрита до неразпознаваемост. След малко ровене из архивите на града, той откри, че моторът на който вече е горд собственик е MZ RT 125. Очакваше се външният му вид да не му говори много – тези зверове са били пройзвеждани преди той да се роди и са загубили популяр-ността си с времето. След като го разклати за да се убеди, че слагането на бензин не е било просто някой приятен сън, той го запали и тръгна към центъра на града – трябваше да намери още храна...
~2 част~
вторник, 13 юли 2010 г.
Острие с което живях, острие с което сега умирам, послужи правословно един последен път, потърси едно последно сърце обковано в зло, открадни един последен живот изпълнен с болка, режи смело приятелю след което - довиждане.-Sir Orin Neville Smythe
събота, 3 юли 2010 г.
Докато на обикновения блогър му са нужни само клавиатура и (не е задължителна) мишка, при влогърите към тази апаратура се добавят камера и микрофон, но нека разгледаме камерата. Нека се замислим за малко...всеки път когато говорим на камерата (не, не е грешка) ние говорим в неизвестното. В такива ситуации се наблюдава феномена невидима публика. Този феномен е асинхроничен (не знаете кога ще бъде видян/кога ще получите отговор). Тъй като не знаете в какъв контекст ще попадне видеото ви (може да получите интересен ремикс на видеото си) контекстът на видеото се увеличава, но това води до другият феномен при влогването/правенето на видео - срив на контекста. Когато аз започнах да влогвам за пръв път, поглеждайки в камерата, усетих празнотата на това, да не знаеш с кого разговаряш. Точно това прави и създаването на новата "маска" с която ще се покажеш пред това ново общество толкова трудно за създаване, тъй като имаш чувството, че всички те гледат, а всъщност няма никой пред теб. Според Чарълз Куули (дано не съм го объркал) и идеята му за виждането за себе си през пречупено стъкло, човек познава себе си чрез това как възприема възприятие на другите за себе си. Но понеже няма никой срещу теб ти отразяваш най-чистата и най-искрената форма на твоят ид (себеотражение).
ИЗВОД: За да си влогър е нужно нещо повече от добра граматика и лиричен финес - нужна е смелост - смелост да се изправиш пред камерата без да се страхуваш от отсъждането на другите относно теб, тъй като влогването е отражение на себе си по начин, който рядко би показал дори и пред най-добрият си приятел.
Допълнителна информация: re-cog recognition - play from 3:10
Забавен цитат: "Some of the comments on YouTube make you weep for the future of humanity just for spelling alone, never mind the obscenity and the naked hatred."
-Lev Grossman (Time magazine, Dec 13th 2006)
неделя, 27 юни 2010 г.
Той остана след всички, самичък до останалата от огъня тлеещата жар, замислен. Отново му се въртеше онази песен в главата – бавна, мека, но все така дълбока. Природната картина около него беше наистина забележителна, но той не ѝ обръщаше внимание – беше се съсредоточил в жарта, в игривата жар, жар приличаща на стотици малки светулки, светещи, загасващи, в перфектна хармония. Беше хладно, но той не го усещаше. Миризмата на пушека беше опияняваща. Продължителното заглеждане във все още тлеещата жар го накара да изгуби и малкото останало полезрение. Мелодията... текстът... все така задълбочаващи мисълта. Погледна малко над нивото на полезрението си – Луната прекарваше нежните си лъчи през величествените корони на дърветата. Луната беше единственият източник на светлина. Пушекът играеше плавно и елегантно през лъчите ѝ. Кривеше се във форми от животни до любим човек. Той ги наблюдаваше замечтано, носталгично, с очи изпълнени със спомени. Виждаше моменти на радост, моменти на тъга – виждаше места, за които само е чел и мечтал да иде. Видя образа на любимата си – все така красива, развяваща буйните си черни косѝ, усмихвайки му се нежно. Той протегна ръка, но не успя да я докосне – пушекът се разсея. Усети го – усети самотата и тъгата от спомена. Отново се загледа към огъня – този път по-сънливо, с полу-отворени очи. Светулките играеха все по-бързо. Той заспа, а жарта се възпламени и огънят отново заигра...
неделя, 13 юни 2010 г.
12 Юли, година 20ХХ
Температурата на сянка отново е 42.3 градуса. Все повече и повече растителност замира, ограничавайки кислородните ни запаси на 9,000 за възрастен и 4,750 за дете. Нивото на световният океан продължава да се качва (така е от последните 5 години), достигайки покраинините на Българово. Запасите ни от храна намалят в стабилна прогресия – остават около 25% зърно и 13% фураж за добитъка. Зеленчуците и плодовете са негодни за ядене – единственното им моментно свойство е пречистване на въздуха. Не е валяло от 4 месеца – надеждите ни за още питейна вода постоянно затихват. Единственият ни източник на сладка вода и енергия започва да пресъхва. Из развалините са намерени сметало и нотен учебник – крайно добри находки. От озоновият слой не е останало много – преблизителната му големина е с размерите на Германия и Австрия. Слънцето засилва радиацията си с оше 0.089%. Транспорт към столицата се очаква да мине след 3 дни (освен ако отново не е възпрепядстван от бандити, търсещи вода и храна). Лекарствата свършиха преди 2 седмици, а главнокомандващите "не могат" да ни отпуснат още. Трима души починаха от това; Изкуствените бели клетки поддаваха под натиска на вирус CHJ-073 разпространяващ се все по-бързо, мутирайки, адаптирайки се към извънредните условия, вземайки животи за да може да оцелее той. Нито една от религиите не предсказа подобно нещо. Нито една от тях не е споменавала за живот по-труден от Ада. Нито една не е предвиждала създаването на машини за забавяне на пулса с цел изразходването на по-малко кислород...
Ако това ви се струва като част от някаква странна пост-апокалиптична книга, то трябва да се огледате и да видите страховитата възможност от всичко това – ние не пазим природата, ние не гледаме напред в бъдещето, ние сме тези, които обричаме бъдещото и бъдещите поколения на такава ужасна съдба, затова НИЕ сме тези, които трябва да се спрем и да вземем необходимите мерки за да може по-горе изписания текст никога да не се случи.
неделя, 2 май 2010 г.
хъхъхъ....
неделя, 25 април 2010 г.
