понеделник, 21 февруари 2011 г.

1 част
Беше много разсеян. Спомените за семейството и спокойното минало го преследваха постоянно, а пустият път и монотонното ръмжене на двигателя го предразполагаха още повече. „Защо – мислеше си той – защо трябваше да става така...ако можех...”

Тогава чу нещо, което не беше чувал от много дълго време и което мислеше, че повече няма да чуе. Изстрел. Втори, трети. Идваха от разпадащото се училище. „Изглежда, закуската ще почака” – помисли си той и обърна мотора, давайки газ до колкото беше възможно.
Училището беше доста старо. Построено поне 10 години преди той да е знаел какво е това ‘лигавник’. Сградата беше предимно запазена, но едното крило и стълбището на другото бяха запушени, разрушени от нещо, но той не искаше да мисли от какво. Тъй като е била строена по старите стандарти, прозорците бяха по-малки от очакваното и беше изключително тъмно. Той си изкара пистолета и тръгна нагоре – все още не бепе успял да се адаптира към светлината в резултат на което замалко да падне, спъвайки се в един камък.
Още един изстрел – дойде от третия етаж. Когато се качи видя все още мърдащият труп на мутант, а в края на коридора – очертанията на фигура. Фигурата не се поколеба и стреля, едвам изпускайки целта си. След като си възвърна мисълта, той размаха една кърпичка, която намери във вътрешния джоб на якето си.
- Марко!
- Поло!
След кратката тишина, настъпила след изстрелите и двата вика, той се доближи
към черната фигура, вече заеле визуално по-успокоена форма.
- Добри рефлекси – каза фигурата, която вече си личеше, че е мъж не само по телосложението, но и по дълбокият, басов глас.
- Добър изстрел. Как се казваш?
- Христо.
- Дейв, приятно ми е. Какво правиш сам тук?
- Хех – усмивката на Христо се изкриви, така че се видя изцяло само кучешкият му зъб – кой каза че съм сам?
Той отвори вратата до която стоеше – беше музикален кабинет, построен в амфитеатрален стил, с център учителското бюро. В стаята имаше още 4 души – момиче и три момчета. Момичето имаше червени коси, пъстри, изкрящи очи и остър нос. Облеклото й напомняше повече на военен от колкото на дама, но в това време всяка дреха е добра дреха. Едното момче беше сравнително ниско, с ръкавици, отрязани до пръстите и заварячни очила – личеше си, че се навърта около механика, защото от него се носеше силна миризма на масло и смазка. Другото момче, което беше по-вероятно да е мъж от колкото момче, носеше един сив, раздърпан суитчър и големи, плоски маратонки. Изглежда, се опитваше да балансира една монета на върха на пръста си. Четвъртият човек от компанията беше седнал в единия ъгъл на стаята и четеше стара, дебела книга – „Военните тактики, шахът и любовта”. Само той не изгледа Дейв с изпитателен поглед, студен като откритата вечер.
- Моля за внимание – каза Христо – оказа се, че имаме нов член на компанията – това е Дейв.
- От колко време сте тук? – попита Дейв.
- Бих казал 3 дни – Христо не беше много сигурен, но помни, че преди 2 дни му се наложи да използва пистолета си, а те лагеруваха в сградата от преди това.
- Ще ви съветвам да пестите мунициите си. Не знаете колко неприятности ще срещнете напред.
- Благодаря ти за съвета – каза сухо Христо – но ние имаме достатъчно муниции да издържим 2 часа нон-стоп стрелба.
- Отново казваш прекалено много – каза момчето, което четеше книгата – а да знаеш мярката на нещо те поставя в предна позиция пред противника ти.

Христо само го изгледа лошо – не намираше за нужно да му отговаря.
- О, не започвай пак с тези твой глупави цитати! – развика се момчето, което миришеше на смазка и други течности, намиращи се по двигатели.
- Тихо. – каза Дейв.
- Не ми казвай какво да правя!
- Тихо! – Дейв запуши устата му с ръката, а с другата сложи пръст върху устните си. Отвън се чуха тежки, бавни, студени стъпки. Неравномерно дишане. Изведнъж затихна. Много тихо...
След малко тишината се прекъсна от тихо изръмжаване и стъпките се отдалечиха.
- Определено трябва да се махнете от тук.