неделя, 28 август 2011 г.

Минавайки днес през магазина, забелязах трима мъже, обикновени работници, седнали да обядват с меню, което бих нарекъл „гала-обядът на бедните” – няколко вида салам, хляб, лютеница и евтина бира. Те бяха не само колеги, но и приятели. В очите им се виждаше блясъкът на душа без завист, без пренебрежение към другия – те бяха щастливи. И аз съм бил сред тях и с радост си спомням времето за обяд – след тежката, мръсна, изморителна работа идваше едно прозорче надежда, а именно обедната почивка. Всички сядахме на масата, с дрехи подгизнали от пот и тежки миризми и си поръчвахме най-простото нещо от менюто – скара, супа или мусака. И за да върви цялата тази прекрасна храна, взимахме по една бира. Тогава беше времето, в което всеки споделяше своите мечти и надежди, без да се притеснява, че другите ще съдят идеите му, защото там, всички са равни. Независимо нашите различия във височината, родините, националността или музикален вкус, имахме общата съдба да изкараме още един работен ден заедно, да се трудим рамо до рамо, а накрая, когато всичко приключи, да погледнем заедно към творението си и да кажем: „Да! Това е наше дело! Всеки един детайл!”.

Не ми казвайте, че общият работник е утайката на утайката – не, драги ми читателю, той е най-чистото (духовно) същество из трудещата се класа, защото за разлика от шефовете, които слагат името си върху проекта, работниците слагат душата си.

четвъртък, 4 август 2011 г.
Мисълта му отново течеше по-бързо от необходимото - възможности, идеи, бъдещи и минали моменти, идеализирани - разрушени. Мелодията, с която тя му звънеше беше нежна, успокойтелна, като докосването й, но той не можеше да знае това - никога не е бил милван от нея. Може би е от времето, а може би е нещо в очите й, но той я харесваше. Не, той я обожаваше. Обожаваше начина, по който тя се държеше, по който тя говореше, по който тя живееше. И беше толкова близко до това да я има, макар и за месец, макар и за ден. Шумът от вечерният вятър го успокояваше, усещаше болката му и го разбираше по начин, по който другите не можеха. Той му предоставяше истините студени, остри, солени, без лицемерното покритие на човешкото притеснение.
Димът от цигарата за първи път описваше в очите му форми, които не можеше да определи, но които се приплитаха все така ловко, сякаш напътствани от сила, която не може да проумее и може би сила, която си играеше с живота му и гледаше как съзнанието му бива погълнато от идеята да е с нея. Това не можеше да продължи - беше пределно ясно, че ако продължава така, то не само сърцето, но и умът му ще бъдат погубени от нещо, колкото първично, толкова и сложно. Чувстваше се уморен - реалността го удари, като шамар, не като чук през лицето, остави устата му по-отворена от вагината на 20-годишна проститутка. Забеляза липите - сякаш усетили болката му, и те се бяха навели, тъжно, измъчено, с разрошени коси от повяхващи клони - тяхната болка е вечна - те са представителите на чувствата на природата.
Отново се запиля в черните й очи - дълбоки, плътни, издаващи толкова мекота и топлина, че все още не осъзнаваше как друг не ги е забелязвал до сега...
-Какво пак си се замечтал? - попита го тя, гледайки с поглед, който той не можеше все още да катеригоризира.
-А, нищо, отново се човъркам из спомени...
-Трябва да живееш за момента, по дяволите. Няма смисъл да седиш в миналото...
-Каза го момичето, което не може да преодолее бившия си...
Тази фраза прекрати разговора. Той знаеше, че ще стане така - ще настъпи тишина и отново ще запее вятърът, той и неговата песен за тъга, отчаяние и отчуждение от всичко мило. Но това не го притесняваше - беше свиканл с разочарованието - та нали най-добрият му приятел се превърна в най-пропадналия човек, когото познава.
-Майната ти! - засмя се тя, издавайки част от перфектната си според него усмивка - знаеш, че не е така!
-Да - усмихна се той - но нали трябва да се заям. Ще се чуем по-късно във фейсбук...или скайп - нека врътнем поне едно 5 в 5.
-Ок, какъв мод?
-Твой избор - погледна я отново в очите, с усмивка толкова невинна и чиста, че и Исус би му завидял - само да не е нещо прекалено фънки.
-Няма, обещавам.
Мълчание. Цигарен дим.
-Аз ще тръгвам - проговори накрая той - имам малко ангажименти, които не търпят отлагане...
-Добре, Ники, до утре, нали така?
-Естествено...Естествено, мила - прошепна той, излизайки от малкото заведение на края на града - винаги ще те виждам в сърцето си...
понеделник, 21 февруари 2011 г.

1 част
Беше много разсеян. Спомените за семейството и спокойното минало го преследваха постоянно, а пустият път и монотонното ръмжене на двигателя го предразполагаха още повече. „Защо – мислеше си той – защо трябваше да става така...ако можех...”

Тогава чу нещо, което не беше чувал от много дълго време и което мислеше, че повече няма да чуе. Изстрел. Втори, трети. Идваха от разпадащото се училище. „Изглежда, закуската ще почака” – помисли си той и обърна мотора, давайки газ до колкото беше възможно.
Училището беше доста старо. Построено поне 10 години преди той да е знаел какво е това ‘лигавник’. Сградата беше предимно запазена, но едното крило и стълбището на другото бяха запушени, разрушени от нещо, но той не искаше да мисли от какво. Тъй като е била строена по старите стандарти, прозорците бяха по-малки от очакваното и беше изключително тъмно. Той си изкара пистолета и тръгна нагоре – все още не бепе успял да се адаптира към светлината в резултат на което замалко да падне, спъвайки се в един камък.
Още един изстрел – дойде от третия етаж. Когато се качи видя все още мърдащият труп на мутант, а в края на коридора – очертанията на фигура. Фигурата не се поколеба и стреля, едвам изпускайки целта си. След като си възвърна мисълта, той размаха една кърпичка, която намери във вътрешния джоб на якето си.
- Марко!
- Поло!
След кратката тишина, настъпила след изстрелите и двата вика, той се доближи
към черната фигура, вече заеле визуално по-успокоена форма.
- Добри рефлекси – каза фигурата, която вече си личеше, че е мъж не само по телосложението, но и по дълбокият, басов глас.
- Добър изстрел. Как се казваш?
- Христо.
- Дейв, приятно ми е. Какво правиш сам тук?
- Хех – усмивката на Христо се изкриви, така че се видя изцяло само кучешкият му зъб – кой каза че съм сам?
Той отвори вратата до която стоеше – беше музикален кабинет, построен в амфитеатрален стил, с център учителското бюро. В стаята имаше още 4 души – момиче и три момчета. Момичето имаше червени коси, пъстри, изкрящи очи и остър нос. Облеклото й напомняше повече на военен от колкото на дама, но в това време всяка дреха е добра дреха. Едното момче беше сравнително ниско, с ръкавици, отрязани до пръстите и заварячни очила – личеше си, че се навърта около механика, защото от него се носеше силна миризма на масло и смазка. Другото момче, което беше по-вероятно да е мъж от колкото момче, носеше един сив, раздърпан суитчър и големи, плоски маратонки. Изглежда, се опитваше да балансира една монета на върха на пръста си. Четвъртият човек от компанията беше седнал в единия ъгъл на стаята и четеше стара, дебела книга – „Военните тактики, шахът и любовта”. Само той не изгледа Дейв с изпитателен поглед, студен като откритата вечер.
- Моля за внимание – каза Христо – оказа се, че имаме нов член на компанията – това е Дейв.
- От колко време сте тук? – попита Дейв.
- Бих казал 3 дни – Христо не беше много сигурен, но помни, че преди 2 дни му се наложи да използва пистолета си, а те лагеруваха в сградата от преди това.
- Ще ви съветвам да пестите мунициите си. Не знаете колко неприятности ще срещнете напред.
- Благодаря ти за съвета – каза сухо Христо – но ние имаме достатъчно муниции да издържим 2 часа нон-стоп стрелба.
- Отново казваш прекалено много – каза момчето, което четеше книгата – а да знаеш мярката на нещо те поставя в предна позиция пред противника ти.

Христо само го изгледа лошо – не намираше за нужно да му отговаря.
- О, не започвай пак с тези твой глупави цитати! – развика се момчето, което миришеше на смазка и други течности, намиращи се по двигатели.
- Тихо. – каза Дейв.
- Не ми казвай какво да правя!
- Тихо! – Дейв запуши устата му с ръката, а с другата сложи пръст върху устните си. Отвън се чуха тежки, бавни, студени стъпки. Неравномерно дишане. Изведнъж затихна. Много тихо...
След малко тишината се прекъсна от тихо изръмжаване и стъпките се отдалечиха.
- Определено трябва да се махнете от тук.

понеделник, 17 януари 2011 г.