Минавайки днес през магазина, забелязах трима мъже, обикновени работници, седнали да обядват с меню, което бих нарекъл „гала-обядът на бедните” – няколко вида салам, хляб, лютеница и евтина бира. Те бяха не само колеги, но и приятели. В очите им се виждаше блясъкът на душа без завист, без пренебрежение към другия – те бяха щастливи. И аз съм бил сред тях и с радост си спомням времето за обяд – след тежката, мръсна, изморителна работа идваше едно прозорче надежда, а именно обедната почивка. Всички сядахме на масата, с дрехи подгизнали от пот и тежки миризми и си поръчвахме най-простото нещо от менюто – скара, супа или мусака. И за да върви цялата тази прекрасна храна, взимахме по една бира. Тогава беше времето, в което всеки споделяше своите мечти и надежди, без да се притеснява, че другите ще съдят идеите му, защото там, всички са равни. Независимо нашите различия във височината, родините, националността или музикален вкус, имахме общата съдба да изкараме още един работен ден заедно, да се трудим рамо до рамо, а накрая, когато всичко приключи, да погледнем заедно към творението си и да кажем: „Да! Това е наше дело! Всеки един детайл!”.
Не ми казвайте, че общият работник е утайката на утайката – не, драги ми читателю, той е най-чистото (духовно) същество из трудещата се класа, защото за разлика от шефовете, които слагат името си върху проекта, работниците слагат душата си.
1 част
Беше много разсеян. Спомените за семейството и спокойното минало го преследваха постоянно, а пустият път и монотонното ръмжене на двигателя го предразполагаха още повече. „Защо – мислеше си той – защо трябваше да става така...ако можех...”
Тогава чу нещо, което не беше чувал от много дълго време и което мислеше, че повече няма да чуе. Изстрел. Втори, трети. Идваха от разпадащото се училище. „Изглежда, закуската ще почака” – помисли си той и обърна мотора, давайки газ до колкото беше възможно.
Училището беше доста старо. Построено поне 10 години преди той да е знаел какво е това ‘лигавник’. Сградата беше предимно запазена, но едното крило и стълбището на другото бяха запушени, разрушени от нещо, но той не искаше да мисли от какво. Тъй като е била строена по старите стандарти, прозорците бяха по-малки от очакваното и беше изключително тъмно. Той си изкара пистолета и тръгна нагоре – все още не бепе успял да се адаптира към светлината в резултат на което замалко да падне, спъвайки се в един камък. Още един изстрел – дойде от третия етаж. Когато се качи видя все още мърдащият труп на мутант, а в края на коридора – очертанията на фигура. Фигурата не се поколеба и стреля, едвам изпускайки целта си. След като си възвърна мисълта, той размаха една кърпичка, която намери във вътрешния джоб на якето си.
- Марко!
- Поло!
След кратката тишина, настъпила след изстрелите и двата вика, той се доближи към черната фигура, вече заеле визуално по-успокоена форма.
- Добри рефлекси – каза фигурата, която вече си личеше, че е мъж не само по телосложението, но и по дълбокият, басов глас.
- Добър изстрел. Как се казваш?
- Христо.
- Дейв, приятно ми е. Какво правиш сам тук?
- Хех – усмивката на Христо се изкриви, така че се видя изцяло само кучешкият му зъб – кой каза че съм сам?
Той отвори вратата до която стоеше – беше музикален кабинет, построен в амфитеатрален стил, с център учителското бюро. В стаята имаше още 4 души – момиче и три момчета. Момичето имаше червени коси, пъстри, изкрящи очи и остър нос. Облеклото й напомняше повече на военен от колкото на дама, но в това време всяка дреха е добра дреха. Едното момче беше сравнително ниско, с ръкавици, отрязани до пръстите и заварячни очила – личеше си, че се навърта около механика, защото от него се носеше силна миризма на масло и смазка. Другото момче, което беше по-вероятно да е мъж от колкото момче, носеше един сив, раздърпан суитчър и големи, плоски маратонки. Изглежда, се опитваше да балансира една монета на върха на пръста си. Четвъртият човек от компанията беше седнал в единия ъгъл на стаята и четеше стара, дебела книга – „Военните тактики, шахът и любовта”. Само той не изгледа Дейв с изпитателен поглед, студен като откритата вечер.
- Моля за внимание – каза Христо – оказа се, че имаме нов член на компанията – това е Дейв.
- От колко време сте тук? – попита Дейв.
- Бих казал 3 дни – Христо не беше много сигурен, но помни, че преди 2 дни му се наложи да използва пистолета си, а те лагеруваха в сградата от преди това.
- Ще ви съветвам да пестите мунициите си. Не знаете колко неприятности ще срещнете напред.
- Благодаря ти за съвета – каза сухо Христо – но ние имаме достатъчно муниции да издържим 2 часа нон-стоп стрелба.
- Отново казваш прекалено много – каза момчето, което четеше книгата – а да знаеш мярката на нещо те поставя в предна позиция пред противника ти.
Христо само го изгледа лошо – не намираше за нужно да му отговаря.
- О, не започвай пак с тези твой глупави цитати! – развика се момчето, което миришеше на смазка и други течности, намиращи се по двигатели.
- Тихо. – каза Дейв.
- Не ми казвай какво да правя!
- Тихо! – Дейв запуши устата му с ръката, а с другата сложи пръст върху устните си. Отвън се чуха тежки, бавни, студени стъпки. Неравномерно дишане. Изведнъж затихна. Много тихо...
След малко тишината се прекъсна от тихо изръмжаване и стъпките се отдалечиха.
- Определено трябва да се махнете от тук.