неделя, 28 август 2011 г.

Минавайки днес през магазина, забелязах трима мъже, обикновени работници, седнали да обядват с меню, което бих нарекъл „гала-обядът на бедните” – няколко вида салам, хляб, лютеница и евтина бира. Те бяха не само колеги, но и приятели. В очите им се виждаше блясъкът на душа без завист, без пренебрежение към другия – те бяха щастливи. И аз съм бил сред тях и с радост си спомням времето за обяд – след тежката, мръсна, изморителна работа идваше едно прозорче надежда, а именно обедната почивка. Всички сядахме на масата, с дрехи подгизнали от пот и тежки миризми и си поръчвахме най-простото нещо от менюто – скара, супа или мусака. И за да върви цялата тази прекрасна храна, взимахме по една бира. Тогава беше времето, в което всеки споделяше своите мечти и надежди, без да се притеснява, че другите ще съдят идеите му, защото там, всички са равни. Независимо нашите различия във височината, родините, националността или музикален вкус, имахме общата съдба да изкараме още един работен ден заедно, да се трудим рамо до рамо, а накрая, когато всичко приключи, да погледнем заедно към творението си и да кажем: „Да! Това е наше дело! Всеки един детайл!”.

Не ми казвайте, че общият работник е утайката на утайката – не, драги ми читателю, той е най-чистото (духовно) същество из трудещата се класа, защото за разлика от шефовете, които слагат името си върху проекта, работниците слагат душата си.