четвъртък, 4 август 2011 г.
Мисълта му отново течеше по-бързо от необходимото - възможности, идеи, бъдещи и минали моменти, идеализирани - разрушени. Мелодията, с която тя му звънеше беше нежна, успокойтелна, като докосването й, но той не можеше да знае това - никога не е бил милван от нея. Може би е от времето, а може би е нещо в очите й, но той я харесваше. Не, той я обожаваше. Обожаваше начина, по който тя се държеше, по който тя говореше, по който тя живееше. И беше толкова близко до това да я има, макар и за месец, макар и за ден. Шумът от вечерният вятър го успокояваше, усещаше болката му и го разбираше по начин, по който другите не можеха. Той му предоставяше истините студени, остри, солени, без лицемерното покритие на човешкото притеснение.
Димът от цигарата за първи път описваше в очите му форми, които не можеше да определи, но които се приплитаха все така ловко, сякаш напътствани от сила, която не може да проумее и може би сила, която си играеше с живота му и гледаше как съзнанието му бива погълнато от идеята да е с нея. Това не можеше да продължи - беше пределно ясно, че ако продължава така, то не само сърцето, но и умът му ще бъдат погубени от нещо, колкото първично, толкова и сложно. Чувстваше се уморен - реалността го удари, като шамар, не като чук през лицето, остави устата му по-отворена от вагината на 20-годишна проститутка. Забеляза липите - сякаш усетили болката му, и те се бяха навели, тъжно, измъчено, с разрошени коси от повяхващи клони - тяхната болка е вечна - те са представителите на чувствата на природата.
Отново се запиля в черните й очи - дълбоки, плътни, издаващи толкова мекота и топлина, че все още не осъзнаваше как друг не ги е забелязвал до сега...
-Какво пак си се замечтал? - попита го тя, гледайки с поглед, който той не можеше все още да катеригоризира.
-А, нищо, отново се човъркам из спомени...
-Трябва да живееш за момента, по дяволите. Няма смисъл да седиш в миналото...
-Каза го момичето, което не може да преодолее бившия си...
Тази фраза прекрати разговора. Той знаеше, че ще стане така - ще настъпи тишина и отново ще запее вятърът, той и неговата песен за тъга, отчаяние и отчуждение от всичко мило. Но това не го притесняваше - беше свиканл с разочарованието - та нали най-добрият му приятел се превърна в най-пропадналия човек, когото познава.
-Майната ти! - засмя се тя, издавайки част от перфектната си според него усмивка - знаеш, че не е така!
-Да - усмихна се той - но нали трябва да се заям. Ще се чуем по-късно във фейсбук...или скайп - нека врътнем поне едно 5 в 5.
-Ок, какъв мод?
-Твой избор - погледна я отново в очите, с усмивка толкова невинна и чиста, че и Исус би му завидял - само да не е нещо прекалено фънки.
-Няма, обещавам.
Мълчание. Цигарен дим.
-Аз ще тръгвам - проговори накрая той - имам малко ангажименти, които не търпят отлагане...
-Добре, Ники, до утре, нали така?
-Естествено...Естествено, мила - прошепна той, излизайки от малкото заведение на края на града - винаги ще те виждам в сърцето си...