Ден 62-ри. 08:32. Бутилката с кислород все още имаше над 10%. Аларамата го събуди. Въздухът в стаята носеше тежкия аромат на въглероден диоксид и риба тон. Провери във шкафчето. Още 5 активни въглена – още 2 седмици филтрация. Трябваше да намери още... Нямаше никакво време за губене – Слънцето щеше да започне да напича все по-силно. Обу си панталоните, с които ходи от както помни първата съкрушителна вълна и нахлузи тениска, току що преминала през дезинфекция – строго задължителен процес. Провери си газовата маска – активният въглен все още вършеше работа. След рязко опипване, отвори второто чекмедже. Пистолетът му беше вътре. Внимателно, но бързо, спусна пълнителя и преброи патроните – 8. Достатъчно. Замалко да забрави шишенцето с белина – 50 мл. Бяха задължителната минимална доза за носене. Пусна шишенцето в долния ляв джоб на омазнения и оцапан панталон. Преди да премине към херметизиращата камера, той вдигна защитните плочи на стъклата – обичаше да гледа пречупващите се от дупките на сградите лъчи – успокояваха го, даваха му надежда, че някой ден всичко това ще свърши и ще може отново да си живее като по старо му. Излизането от бункера винаги беше неприятно. Можеби някога щеше да му свикне, но не и днес. Вратите зад него се затвориха. Камерата започна да се пълни с тежкия и горещ въздух от другата страна. Дори и през маската вонята на изгоряла кожа и прах се усещаше сякаш е точно под носа му. Херматизацията завърши. Вратите пред него се отваряха бавно, но сигурно, пропускайки светлина, която се лееше върху лицете му с безпощадна ярост. След като излезна и си адаптира очите към силната светлина, той провери капаните и алармите – нищо. Това го успокои. Запъти се към гаража – по стълбите, през квадратчето, което някога беше градинка и вдясно. Парапетът на стълбите беше разрушен – от това, което беше останало от него, стърчаха раждясали железа и парцал, наподобяващ развяващо се знаме. Калта в "градинката" беше се напукала, изсъхнала, наподобяваща дъното на пресъхнал воден басейн. По нея имаше останало само пепел и боклуци, а беше така добре поддържана градинка...жалко. Вратата на гараже едвам се крепеше на полу-ръждясалите панти. Изглеждаше сякаш беше от дъб, но димът от пожарите я беше окъдил до непознанство. Единственото нещо, което се различаваше беше отворът за ключа – чиста нераждавейка. Той отключи и влезна – миризмата вътре беше носталгична. Напомни му за безгрижните години, които бе прекарал като дете, играеки на криеница и настъпи другарче, напомни му за дните в които го използва за скривалище, в което да може да прекара момент с любимата си, напомни му за човечеството. Той се приближи към нещо дълго, покрито с бях чаршаф. След като захвърли на страна чаршафа, пред него се разкри мотор – не беше известно каква марка или колко мощен беше, защото, когато го намери боята му и по-точно емблемата му беше притрита до неразпознаваемост. След малко ровене из архивите на града, той откри, че моторът на който вече е горд собственик е MZ RT 125. Очакваше се външният му вид да не му говори много – тези зверове са били пройзвеждани преди той да се роди и са загубили популяр-ността си с времето. След като го разклати за да се убеди, че слагането на бензин не е било просто някой приятен сън, той го запали и тръгна към центъра на града – трябваше да намери още храна...