Блогът на г-н Латунов

Мисълта му отново течеше по-бързо от необходимото - възможности, идеи, бъдещи и минали моменти, идеализирани - разрушени. Мелодията, с която тя му звънеше беше нежна, успокойтелна, като докосването й, но той не можеше да знае това - никога не е бил милван от нея. Може би е от времето, а може би е нещо в очите й, но той я харесваше. Не, той я обожаваше. Обожаваше начина, по който тя се държеше, по който тя говореше, по който тя живееше. И беше толкова близко до това да я има, макар и за месец, макар и за ден. Шумът от вечерният вятър го успокояваше, усещаше болката му и го разбираше по начин, по който другите не можеха. Той му предоставяше истините студени, остри, солени, без лицемерното покритие на човешкото притеснение.
Димът от цигарата за първи път описваше в очите му форми, които не можеше да определи, но които се приплитаха все така ловко, сякаш напътствани от сила, която не може да проумее и може би сила, която си играеше с живота му и гледаше как съзнанието му бива погълнато от идеята да е с нея. Това не можеше да продължи - беше пределно ясно, че ако продължава така, то не само сърцето, но и умът му ще бъдат погубени от нещо, колкото първично, толкова и сложно. Чувстваше се уморен - реалността го удари, като шамар, не като чук през лицето, остави устата му по-отворена от вагината на 20-годишна проститутка. Забеляза липите - сякаш усетили болката му, и те се бяха навели, тъжно, измъчено, с разрошени коси от повяхващи клони - тяхната болка е вечна - те са представителите на чувствата на природата.
Отново се запиля в черните й очи - дълбоки, плътни, издаващи толкова мекота и топлина, че все още не осъзнаваше как друг не ги е забелязвал до сега...

1 част
Беше много разсеян. Спомените за семейството и спокойното минало го преследваха постоянно, а пустият път и монотонното ръмжене на двигателя го предразполагаха още повече. „Защо – мислеше си той – защо трябваше да става така...ако можех...”

Тогава чу нещо, което не беше чувал от много дълго време и което мислеше, че повече няма да чуе. Изстрел. Втори, трети. Идваха от разпадащото се училище. „Изглежда, закуската ще почака” – помисли си той и обърна мотора, давайки газ до колкото беше възможно.
Училището беше доста старо. Построено поне 10 години преди той да е знаел какво е това ‘лигавник’. Сградата беше предимно запазена, но едното крило и стълбището на другото бяха запушени, разрушени от нещо, но той не искаше да мисли от какво. Тъй като е била строена по старите стандарти, прозорците бяха по-малки от очакваното и беше изключително тъмно. Той си изкара пистолета и тръгна нагоре – все още не бепе успял да се адаптира към светлината в резултат на което замалко да падне, спъвайки се в един камък. Още един изстрел – дойде от третия етаж. Когато се качи видя все още мърдащият труп на мутант, а в края на коридора – очертанията на фигура. Фигурата не се поколеба и стреля, едвам изпускайки целта си. След като си възвърна мисълта, той размаха една кърпичка, която намери във вътрешния джоб на якето си.
- Марко!
- Поло!
След кратката тишина, настъпила след изстрелите и двата вика, той се доближи към черната фигура, вече заеле визуално по-успокоена форма.
- Добри рефлекси – каза фигурата, която вече си личеше, че е мъж не само по телосложението, но и по дълбокият, басов глас.
- Добър изстрел. Как се казваш?
- Христо.
- Дейв, приятно ми е. Какво правиш сам тук?
- Хех – усмивката на Христо се изкриви, така че се видя изцяло само кучешкият му зъб – кой каза че съм сам?
Той отвори вратата до която стоеше – беше музикален кабинет, построен в амфитеатрален стил, с център учителското бюро. В стаята имаше още 4 души – момиче и три момчета. Момичето имаше червени коси, пъстри, изкрящи очи и остър нос. Облеклото й напомняше повече на военен от колкото на дама, но в това време всяка дреха е добра дреха. Едното момче беше сравнително ниско, с ръкавици, отрязани до пръстите и заварячни очила – личеше си, че се навърта около механика, защото от него се носеше силна миризма на масло и смазка. Другото момче, което беше по-вероятно да е мъж от колкото момче, носеше един сив, раздърпан суитчър и големи, плоски маратонки. Изглежда, се опитваше да балансира една монета на върха на пръста си. Четвъртият човек от компанията беше седнал в единия ъгъл на стаята и четеше стара, дебела книга – „Военните тактики, шахът и любовта”. Само той не изгледа Дейв с изпитателен поглед, студен като откритата вечер.
- Моля за внимание – каза Христо – оказа се, че имаме нов член на компанията – това е Дейв.
- От колко време сте тук? – попита Дейв.
- Бих казал 3 дни – Христо не беше много сигурен, но помни, че преди 2 дни му се наложи да използва пистолета си, а те лагеруваха в сградата от преди това.
- Ще ви съветвам да пестите мунициите си. Не знаете колко неприятности ще срещнете напред.
- Благодаря ти за съвета – каза сухо Христо – но ние имаме достатъчно муниции да издържим 2 часа нон-стоп стрелба.
- Отново казваш прекалено много – каза момчето, което четеше книгата – а да знаеш мярката на нещо те поставя в предна позиция пред противника ти.

Христо само го изгледа лошо – не намираше за нужно да му отговаря.
- О, не започвай пак с тези твой глупави цитати! – развика се момчето, което миришеше на смазка и други течности, намиращи се по двигатели.
- Тихо. – каза Дейв.
- Не ми казвай какво да правя!
- Тихо! – Дейв запуши устата му с ръката, а с другата сложи пръст върху устните си. Отвън се чуха тежки, бавни, студени стъпки. Неравномерно дишане. Изведнъж затихна. Много тихо...
След малко тишината се прекъсна от тихо изръмжаване и стъпките се отдалечиха.
- Определено трябва да се махнете от тук.

Сигурен съм, че всички сте имали такива моменти: Правилото "най-простото нещо в живота е усложняването му" е било в пълният си блясък - партито върви, ти си с индивида, който все така харесваш и той ти отговаря подобаващо на това, нощта е ваша. Но изведнъж, всичко това се обръща наопаки - купонът замира, любимата проявява повече интерес към картината на стената от теб, а главата ти е толкова оплетена в мисли, напоени с алкохол, че не знаеш какво става и защо точно на теб. Тук драги читатели сте изправени пред 2 възможности: 1) Откажете се, очевидно няма смисъл; 2) Борете се до последната капка надежда в сърцето Ви; Познахте ли правилният отговор? Не, защото няма такъв. Животът не е нещо, което може да се реши с алгоритми или да се живее по наръчник (защото тогава няма да е твоят живот) - Животът ти дава възможноста да направиш нещо, за което ще съжеляваш или да не направиш нещо, за което отново ще съжеляваш. Естествено, имаше онзи момент, в който всичко изглеждаше толкова прекрасно и идеално, но в Живота, приятните мигове са едва 10%.
И ето ме отново на този кръстопът, опрашен, изпотен, с източени от Живота сили, но с плам надежда в сърцето, чудещ се накъде да поеме и дали това е бил правилният път, защото тези пътища нямат възможност за каране на задна...

И един последен съвет - живейте така, че да не съжелявате за нито един избор, защото, когато вяраваш, че това, което вършиш е правилно, то ТИ, драги ми читателю живееш живота.

• swords.: ne znam kakvo se vurti v tvoqta galva kato q 4ue6
• swords.: kakvo se vurti? :3
• Нана: mm ne znam nishtu
• Нана: ;d
• Нана: v tvoqta
• swords.: ve4er,
• swords.: lunata e pulna
• swords.: zvezdite edvam preblqsvat
• swords.: no moje6 da vidi6 otrajenieto im v o4ite na liubimata
• swords.: tancuvaiki bavno
• swords.: otneseni v misli i pogledi
• Нана: mm hubavo zvuchi
  

• 
  

Labels: време , зима , латунов , лято , хипокрит Лято - ставаш по обяд, умираш от жега, забравил си вратата отворена и комарите са използвали лицето ти за шведска маса. Проклинаш деня още от момента, в който си вдигнеш главата от възглавницата. 14:00 часа - НЕ СЕ ПРАВИ НИЩО. Топлината е толкова непоносима, че единственото, което искаш да направиш, е да отпиеш няколко глътки студена вода и да се молиш да стане вечер. 17:30 - О ГОСПОДИ НЯМА ЛИ ДА СТАНЕ ВЕЧЕР?!
20:00 - Вече е хладно и можеш да излезеш навън и да се насладиш на аромата на развалени хранителни продукти и микроорганизми от съседния контейнер, разлагащи се сравнително бързо, благодарение на онази огромна топка пръдни наречена Слънцето. Вървейки по пътя, ритайки боклуци за да си направиш път, съзираш трупът на наскоро умряло куче - не, то не е било бито с камъни, умряло е от дехидратация - един от по-големите проблеми в това забравено от Бога време.

Но през зимата нещата са други...
Ставаш в доста ранния обед с мисълта за една чаша чай и козунак :3. Излизайки навън, всичко е прекрасно - кошовете, които до сега са били пълни с разбита техника и помията на дъртата съседка, сега са разкошни възвишения, покрити с чист, пухкав сняг. Трупът на кучето, разлагащ се от край време е замръзнал и в съответствие е спрял да мирише. Но и визуалната част се е подобрила - вече не се налага да гледаш разлагащата му кожа върху вече пожълтяващите кости - вместо това виждаш просто бял, девствен сняг...

Ах време на хипокритиката, колко много те обичам...