Блогът на г-н Латунов

Сигурен съм, че всички сте имали такива моменти: Правилото "най-простото нещо в живота е усложняването му" е било в пълният си блясък - партито върви, ти си с индивида, който все така харесваш и той ти отговаря подобаващо на това, нощта е ваша. Но изведнъж, всичко това се обръща наопаки - купонът замира, любимата проявява повече интерес към картината на стената от теб, а главата ти е толкова оплетена в мисли, напоени с алкохол, че не знаеш какво става и защо точно на теб. Тук драги читатели сте изправени пред 2 възможности: 1) Откажете се, очевидно няма смисъл; 2) Борете се до последната капка надежда в сърцето Ви; Познахте ли правилният отговор? Не, защото няма такъв. Животът не е нещо, което може да се реши с алгоритми или да се живее по наръчник (защото тогава няма да е твоят живот) - Животът ти дава възможноста да направиш нещо, за което ще съжеляваш или да не направиш нещо, за което отново ще съжеляваш. Естествено, имаше онзи момент, в който всичко изглеждаше толкова прекрасно и идеално, но в Живота, приятните мигове са едва 10%.
И ето ме отново на този кръстопът, опрашен, изпотен, с източени от Живота сили, но с плам надежда в сърцето, чудещ се накъде да поеме и дали това е бил правилният път, защото тези пътища нямат възможност за каране на задна...

И един последен съвет - живейте така, че да не съжелявате за нито един избор, защото, когато вяраваш, че това, което вършиш е правилно, то ТИ, драги ми читателю живееш живота.

• swords.: ne znam kakvo se vurti v tvoqta galva kato q 4ue6
• swords.: kakvo se vurti? :3
• Нана: mm ne znam nishtu
• Нана: ;d
• Нана: v tvoqta
• swords.: ve4er,
• swords.: lunata e pulna
• swords.: zvezdite edvam preblqsvat
• swords.: no moje6 da vidi6 otrajenieto im v o4ite na liubimata
• swords.: tancuvaiki bavno
• swords.: otneseni v misli i pogledi
• Нана: mm hubavo zvuchi
  

• 
  

Labels: време , зима , латунов , лято , хипокрит Лято - ставаш по обяд, умираш от жега, забравил си вратата отворена и комарите са използвали лицето ти за шведска маса. Проклинаш деня още от момента, в който си вдигнеш главата от възглавницата. 14:00 часа - НЕ СЕ ПРАВИ НИЩО. Топлината е толкова непоносима, че единственото, което искаш да направиш, е да отпиеш няколко глътки студена вода и да се молиш да стане вечер. 17:30 - О ГОСПОДИ НЯМА ЛИ ДА СТАНЕ ВЕЧЕР?!
20:00 - Вече е хладно и можеш да излезеш навън и да се насладиш на аромата на развалени хранителни продукти и микроорганизми от съседния контейнер, разлагащи се сравнително бързо, благодарение на онази огромна топка пръдни наречена Слънцето. Вървейки по пътя, ритайки боклуци за да си направиш път, съзираш трупът на наскоро умряло куче - не, то не е било бито с камъни, умряло е от дехидратация - един от по-големите проблеми в това забравено от Бога време.

Но през зимата нещата са други...
Ставаш в доста ранния обед с мисълта за една чаша чай и козунак :3. Излизайки навън, всичко е прекрасно - кошовете, които до сега са били пълни с разбита техника и помията на дъртата съседка, сега са разкошни възвишения, покрити с чист, пухкав сняг. Трупът на кучето, разлагащ се от край време е замръзнал и в съответствие е спрял да мирише. Но и визуалната част се е подобрила - вече не се налага да гледаш разлагащата му кожа върху вече пожълтяващите кости - вместо това виждаш просто бял, девствен сняг...

Ах време на хипокритиката, колко много те обичам... I just wanted to introduce you to some underrated photographers/artsist:

Zelma1 (mila) from DeviantART:
http://zelma1.deviantart.com/gallery/





Kuikning from DeviantART:

http://kuikning.deviantart.com/gallery


Another one


~Bacemono's manga styled drawings

~Bozar88's insane collection of 3d works, crafts and stunning photography

That's it for now - if you have any other suggestions I will be glad to hear them. Сигурен съм, че на всеки му се е случвало - да бъде привързан към нещо (някого), да го цени дълбоко, но то да изчезне. Любим, близък, роднина, ценен предмет със сантиментална стойност. Но какво правим, когато то изчезне? Депресия? Тъга? Отчаяние? Минавал съм през всичко това, но то не помага...Някои казват, че е добре, просто да се поплаче, ей така. Защо? Ще ти помогне ли да си го върнеш? Ще оправи ли белята, която се е сътворила? Вярно, някои твърдят, че това помага, но не забравяите, че на този свят има както нормални, така и акалофили, както хетеросексуални, така и хомо. За мен решението е само едно - трябва да се изправиш и да го преодолееш, защото не всеки път забунето може да се намери... Да успееш да намериш в себе си силата да се изправиш срещу всичко и да го превземеш със замах, защото това няма да изчезне, ако остане в паметта ти...

Светът не е нито лошо нито добро място - хората определят света с поведенията си. Нека се държим достойно.
Ден 62-ри. 08:32. Бутилката с кислород все още имаше над 10%. Аларамата го събуди. Въздухът в стаята носеше тежкия аромат на въглероден диоксид и риба тон. Провери във шкафчето. Още 5 активни въглена – още 2 седмици филтрация. Трябваше да намери още... Нямаше никакво време за губене – Слънцето щеше да започне да напича все по-силно. Обу си панталоните, с които ходи от както помни първата съкрушителна вълна и нахлузи тениска, току що преминала през дезинфекция – строго задължителен процес. Провери си газовата маска – активният въглен все още вършеше работа. След рязко опипване, отвори второто чекмедже. Пистолетът му беше вътре. Внимателно, но бързо, спусна пълнителя и преброи патроните – 8. Достатъчно. Замалко да забрави шишенцето с белина – 50 мл. Бяха задължителната минимална доза за носене. Пусна шишенцето в долния ляв джоб на омазнения и оцапан панталон. Преди да премине към херметизиращата камера, той вдигна защитните плочи на стъклата – обичаше да гледа пречупващите се от дупките на сградите лъчи – успокояваха го, даваха му надежда, че някой ден всичко това ще свърши и ще може отново да си живее като по старо му.
    Излизането от бункера винаги беше неприятно. Можеби някога щеше да му свикне, но не и днес. Вратите зад него се затвориха. Камерата започна да се пълни с тежкия и горещ въздух от другата страна. Дори и през маската вонята на изгоряла кожа и прах се усещаше сякаш е точно под носа му. Херматизацията завърши. Вратите пред него се отваряха бавно, но сигурно, пропускайки светлина, която се лееше върху лицете му с безпощадна ярост.
След като излезна и си адаптира очите към силната светлина, той провери капаните и алармите – нищо. Това го успокои. Запъти се към гаража – по стълбите, през квадратчето, което някога беше градинка и вдясно. Парапетът на стълбите беше разрушен – от това, което беше останало от него, стърчаха раждясали железа и парцал, наподобяващ развяващо се знаме. Калта в "градинката" беше се напукала, изсъхнала, наподобяваща дъното на пресъхнал воден басейн. По нея имаше останало само пепел и боклуци, а беше така добре поддържана градинка...жалко. Вратата на гараже едвам се крепеше на полу-ръждясалите панти. Изглеждаше сякаш беше от дъб, но димът от пожарите я беше окъдил до непознанство. Единственото нещо, което се различаваше беше отворът за ключа – чиста нераждавейка. Той отключи и влезна – миризмата вътре беше носталгична. Напомни му за безгрижните години, които бе прекарал като дете, играеки на криеница и настъпи другарче, напомни му за дните в които го използва за скривалище, в което да може да прекара момент с любимата си, напомни му за човечеството.
Той се приближи към нещо дълго, покрито с бях чаршаф. След като захвърли на страна чаршафа, пред него се разкри мотор – не беше известно каква марка или колко мощен беше, защото, когато го намери боята му и по-точно емблемата му беше притрита до неразпознаваемост. След малко ровене из архивите на града, той откри, че моторът на който вече е горд собственик е MZ RT 125. Очакваше се външният му вид да не му говори много – тези зверове са били пройзвеждани преди той да се роди и са загубили популяр-ността си с времето. След като го разклати за да се убеди, че слагането на бензин не е било просто някой приятен сън, той го запали и тръгна към центъра на града – трябваше да намери още храна...

~2 част~

Острие с което живях, острие с което сега умирам, послужи правословно един последен път, потърси едно последно сърце обковано в зло, открадни един последен живот изпълнен с болка, режи смело приятелю след което - довиждане.

-Sir Orin Neville Smythe