Той остана след всички, самичък до останалата от огъня тлеещата жар, замислен. Отново му се въртеше онази песен в главата – бавна, мека, но все така дълбока. Природната картина около него беше наистина забележителна, но той не ѝ обръщаше внимание – беше се съсредоточил в жарта, в игривата жар, жар приличаща на стотици малки светулки, светещи, загасващи, в перфектна хармония. Беше хладно, но той не го усещаше. Миризмата на пушека беше опияняваща. Продължителното заглеждане във все още тлеещата жар го накара да изгуби и малкото останало полезрение. Мелодията... текстът... все така задълбочаващи мисълта. Погледна малко над нивото на полезрението си – Луната прекарваше нежните си лъчи през величествените корони на дърветата. Луната беше единственият източник на светлина. Пушекът играеше плавно и елегантно през лъчите ѝ. Кривеше се във форми от животни до любим човек. Той ги наблюдаваше замечтано, носталгично, с очи изпълнени със спомени. Виждаше моменти на радост, моменти на тъга – виждаше места, за които само е чел и мечтал да иде. Видя образа на любимата си – все така красива, развяваща буйните си черни косѝ, усмихвайки му се нежно. Той протегна ръка, но не успя да я докосне – пушекът се разсея. Усети го – усети самотата и тъгата от спомена. Отново се загледа към огъня – този път по-сънливо, с полу-отворени очи. Светулките играеха все по-бързо. Той заспа, а жарта се възпламени и огънят отново заигра...